Епохата на гоненията (64–313 г. сл. Хр.)

Двата и половина века между Нерон и Константин, през които да бъдеш християнин беше престъпление, за което можеше да се плати с живот. Гонението идваше на вълни, а не непрекъснато: при Нерон, който обвини християните за пожара на Рим през 64 г. и при когото загинаха свети апостоли Петър и Павел; при Траян, който нареди християните да не се издирват, но да загиват, ако бъдат обвинени и откажат да принесат жертва; при Декий през 250 г., който изискваше от всички свидетелство за принесена жертва; и последно и най-тежко при Диоклециан, от 303 г. нататък, чието гонение на Изток продължи до 313 г. По-голямата част от великите мъченици в църковния календар са от тези години. Тогава Църквата научи онова, което пази и днес: че смъртта на мъченика е неговият рожден ден, който се празнува като празник; че костите му са, както смирненци писаха за костите на свети Поликарп, по-скъпоценни от драгоценни камъни; и че над тях се принася Евхаристията, затова и днес всеки престол съдържа мощи. Кръвта на християните е семе, писа Тертулиан, и растежът на Църквата под меча потвърди думите му.