Исихазъм

Преданието на безмълвието, исихията, в което монахът пази ума си от всяка мисъл, свежда го в сърцето и се моли там непрестанно, преди всичко с Иисусовата молитва. Корените му са в пустинята и у преподобни Йоан Лествичник, който писал, че исихастът се стреми да затвори безтелесното в дома на тялото. По-късни византийски писатели, сред тях преподобни Григорий Синаит, учели на телесна дисциплина, придружаваща я: седене ниско, наведена глава, забавено дишане с думите на молитвата. Те я наричали помощ, а никога самото нещо. Когато Варлаам Калабрийски се подигравал на монасите като хора с душите в пъпа, и отричал, че вижданата от тях светлина може да е Божия, св. Григорий Палама отговорил в Триадите, а константинополските събори между 1341 и 1351 г. го подкрепили: Таворската светлина е нетварната слава Божия, и пречистените могат да я видят. Преданието се пренесло на север с учениците на преподобни Григорий Синаит и се съживило през XVIII век чрез преподобни Паисий Величковски и след него в Оптина.